WHO BY FIRE
Виктор Пелевин
Кристалният свят
There'll be the breaking of the ancient Western code…
Leonard Cohen
Наляво от Борис Марленович, надеждно скрит зад черни очила и перука, седяха двама пасажери, които почваха да го дрязнят с беспредметно-претенциозните си глупости още преди излитането. Те говореха на висок глас, без да се притесняват от околните, все едно седяха в салона за първа класа сами. По-точно, говореше главно единият от тях, плешиво-брадат и щастливо-пиян, приличайки на еуфоричен Ленин след откриването на немската кредитна линия. Другият, напомнящ на нещо средно между Черномирдин и Голямата мечка, си мълчеше, преброявайки голяма връзка тамагочита, висяща на ръката му подобно на броеница - там имаш цяла виртуален птицекомбинат и доста често му се налагаше да храни виртуалните пилета. По тази връзка Борис Марленович веднага изчисли, че е чорбаджия от старата съветска школа. А за говорливия му спътник нямаше никаква ясност и това раздражаваше Борис Марленович тъй като той беше свикнал да разбира всичко веднага.
- Руският народ, - казваше този непознат, щъкайки с хитро-пияно око по салона, - никога не е познавал свободата. Не я познава и сега. Нормалното състояние на Русия е зимата. И цялата й история се състои в това, че тя скача на пориви от едно затопляне към друго, като се стреми през цялото време към свободата и всеки път не попада там. И работата не е в политиката и икономиката - това е само параван, както си го поръчаш, така ще ти го напишат аналитиците. Просто нещо се появява във въздуха и известно време леко се диша. На нас ни провървя - имаше "горбачовско затопляне". Подишахме малко преди олигархатната революция. А следващото затопляне има да го чакаме сега тридесет години. Ако не и сто.
- Е, недей чак така, - тихо отговаряше другият
- Не, Павел Сергеевич, по наше време ще си бъде главно Съветска власт с публични домове и игрални заведения. Ще вони, накратко, както при Брежнев. Още сега си мирише. Всяко място, където плътността на накрадените пари на квадратен метър превишава санитарната норма... Трябва ли да се учудваме, че хората, които не могат да живеят по тези гнусни правила, се хващат за оръжието?
Това Борис Марленович не можа да понесе.
- Слушай, - каза той, обръщайки се към Ленин, ако носът ти е толкова чувствителен, защо тогава летиш с "Делта" и при това в първа класа? Да си беше летял с "Аерофлот". В багажното отделение.
Ленин се сепна и проля малко водка от пластмасовата чашка, която държеше в ръка. Поглеждайки към Борис Марленович, той няколко секунди се чудеше какво да отговори.
- Ето, каза накрая той. - Типичен десен радикал. Десен радикал си нали, признай си?
Борис Марленович вече се разкайваше, че се намеси в разговора.
- При мен твойте десни радикали седят в чакалнята, - каза той. - Които още не са капнали като дъжд. И левите радикали също седят. Десните седят отдясно, а левите - отляво. Ясно? А сега помълчи, гола главо. Трябва да се наспя.
- Ти си какво, нещо стръмен, а? - включи се в беседата чорбаджията, навеждайки към Борис Марленович тежък поглед. - Стръмен като Елбрус? Много такива съм виждал. Само че къде са те сега...
- Да, да, - Ако си наистина толкова вертикален, що не летиш със "Боинга" си?
Борис Марленович поклати глава. Можеше, разбира се да каже, че няма "Боинг" като някой пошъл арабин, а нормален "А-320", на който тъкмо му сменят десния двигател, но надали събеседниците си струваха това. Още повече, че към него вече идваха по коридора - двама от кабината на пилота и трима от опашката. Борис Марленович видя, как един от дошлите сне от ръката на чорбаджията връзката тамагочита, а другия бързо и спретнато разгъна пръстите на Ленин, отнемайки папчицата, която той притискаше към гърдите си. От неочакваност, никой от двамата не се съпротиви. Да се гледа на това беше тежко и Борис Марленович погледна през прозореца. До него долитаха откъслечни фрази от тихия разговор. После стюардесата нещо развълнувано заломоти на английски.
- Че те сами искат да се преместят, - обясняваше й един от дошлите, - доброволно. Да, да. Искат по-близо до опашката. Суеверни са. Смятат, че там е по-безопасно... А аз само превеждам.
- Тихо, кучко... - тихичко каза другият преводач.
Борис Марленович се намръщи, надяна си слушалките и заслуша Вивалди. Ажурните облаци отдолу бяха неправдоподобно красиви и Борис Марленович си представи, че музиката в слушалките възниква от това, че миниатюрната сянка на самолета се плъзга по застиналите бели хълмове и дерета, като игла по звукова пътечка. След няколко минути вежливо го побутнаха по лакътя. Отвръщайки поглед от илюминатора, Борис Марленович видя, че безпокойните съседи вече ги нямаше.
- Установихме личностите, - каза референтът, - Плешивият - Валентин Западво, адвокат на Буранчик. Той, както пердполагам, репетираше речта пред журито. Такава му е защитната стратегия, че Буранчик е жертва на културно-климатическата парадигма, трагически заблудила се в търсене на своята identity.
-А-а-а, - протегна Борис Марленович. - Ето какво било. А аз вече си мислих - кой е тоя там дето хваща оръжието без команда? Ясно. Та вярно ще го оправдаят Буранчик, като нищо ще го оправдаят. Убедително нарежда, копелето.
- Вторият е Павел Лобков. Той е по никела и малко по понятията.
- А то и аз гледам, позната мутра. Те какво, по едно и също дело ли са?
Референтът кимна.
Вижте, каква итересна джаджа имаше, - каза той, повдигайки връзката плоски електронни амулети. - Аз отначало си помислих, че са обикновени тамагочита. А после гледам, че всички са с фамилии. И във всяко вместо пиленце - мъничък депутат на трибунка. Петнадесет говорят от трибунката, а трима протягат ръце. И трима ей сега тъкмо паднаха и лежат. Не мога да разбера - да се нахранят ли трябва, какво ли...
- Е и, нататък?
- А тук, виждате ли, има батерийка. И кабелче минава. А тука - виждате ли, като мобилен телефон, само че с някакви неясни копчета. И са свързани направо към самолетната линия, за да са във връзка през цялото време. Разбирате ли? Така си носи цялата фракция със себ си.
- Интересно, - каза Борис Марленович, поглеждайки с любопитство електроннaта броеница. - Чувал бях за такова, но за пръв път виждам. Чудеса и толкоз. Технология... Но нищо, ние не завиждаме. Ние такава джаджа имаме само една, но затова пък най-най-главната.
- Ето, още един се падна. И още един, я виж ти. И още, майко мила...
- Слушай, а ти нали не си пипал копчетата? - подозрително попита Борис
Марленович.
- Само това червеното. То звънна и аз го натиснах...
- Я иди и го върни на чорбаджията му, от греха по-далече. Колко още до Ню-Йорк?
- Шест часа.
- Ще поспя тогава. Събуди ме, когато стигнем.
Както винаги, летището JFK подтискаше с пълната невъзможност да се намери точка, където да на звучи суетлива руска реч. Минавайки бързо през формалностите, Борис Марленович закрачи към групата посрещачи - той беше дръпнал доста напред от долетялата с него свита и имаше момент, когато мизансценът напомни на референта видяното в Париж платно, изобразяващо акустирането на Наполеон в Африка.
- Е? - попита Борис Марленович, достигайки посрещачите.
- Там е, - отговори младеж с едва забелязваща се слушалка, приличаща на малка змийка, наполовина впълзяла в ухото му. - Под пълно наблюдение и контрол. От сутринта се намира в района на South Street Seaport, както обикновено.
- Добре, - каза Борис Марленович. - Къде е стилиста? Бих искал да се подготвя... Не, направо тук – няма време.
Стилистът с огромни рогови очила покорно се гмурна след Борис Марленович зад брезентовото платно, което бяха растегнали застаналите в кръг съпровождащи, ограждайки с непроницаема стена Борис Марленович от залата. Референтът си помисли, че точно зад такива прегради от плат, растегнати на колове, са се съвещавали навремето преди битка японските князе.
- Да започнем с нижното, - гугуткаше зад платното невидимият стилист. - Това ще бъде смело и игриво – лачени гащички от Житруа... Ризката - строга и стилна – коприна от Валентино... Вратовръзка към часовника – Пиер Балман. Костюмчето, разбира се, светло – Клод Монтан... Харесва ли ви?
- Монтана! - весело отговаряше невидимият Борис Марленович.
- Чорапките ще ви ги оставим, ще си паснат. Обувчици от Чезаре Пачиотти, с кинжалчета. С тях ще бъдета, хи-хи, като Пепеляшка...
- Това в какъв смисъл?
- Гарантирана вълшебна вечер и нощ. А на сутринта ще се разпаднат, ако се разхождате много.
- Няма да се разхождам много, - каза Борис Марленович, излизайки от
импровизираната ширма. - Не планирам.
След четиредесет минути неговата бяла лимузина с тонирани стъкла спря на Фултон Стрийт. Зад тях ги чакаше дълга кавалкада от коли.
- Ако искате да стигнете пеша до мястото, както казахте, то е добре да слезете тук, - каза референтът. - Сега тя е на стотина метра.
- Отлично, – каза Борис Марленович. – Давай снарежението.
- Ето, - каза референтът, отваряйки на коленете си малко куфарче. - Тази джаджа я закрепвате на ухото... Не така, обратно. Ето тази закачалка – зад ухото, а това кабелче със слушалката го промушвате под мекото на ухото и го бутате направо вътре... Виждате ли, тя е специално с цвета на тялото ви, за да не се вижда. А микрофонът ви е вшит направо в яката.
- А ако си съблека сакото?
- Няма проблем. Радиусът му е четиредесет метра. С вас постоянно са на връзка суфльор и консултанти – линията ви в слушаликте е многоканална. Виждате ли този дългия син ван? Всички те са там. Все едно целия екип на “Какво, къде, кога” плюс компютър с библиотеката на конгреса.
- Суфльорът добър ли е? Че аз с английския не винаги...
- Всичко ще бъде изрядно. Ако забравите някоя английска дума или ако ви трябва някаква местна cultural reference, кашляте един път. Ако искате да се пошегувате, два пъти. А ако искате да кажете нещо невероятно изтънчено или да натиснете с интелект, кашляте три пъти. Охраната, между другото, е постоянно на линия.
- Само да не се пречкат под краката.
- Борис Марленович, - каза референтът, нежно хващайки боса за ръката, - помислете си още веднъж? Можем цял кардебалет с такива да ви организираме. И без никакъв риск.
- Ето това никой от вас младите не го разбира, - каза Борис Марленович, сваляйки дланта на референтът от лакътя си. - Лъв за сафари също може и от офиса да се поръча. За пет минути да го гръмнеш от въртолета и ти доложат. Но нали хората ходят сами на лов.
- Тогава поне вземете раздвижен ключ.
- Какъв такъв раздвижен ключ?
- Универсален, - горещо отговори референтът и в ръката му се появи малък черен пистолет. - Всеки ще раздвижи, даже в бронежилетка. А после и наште ще дотичат.
Борис Марленович погледна с безразличност към оръжието и аха да протегне към него ръка, но в последния момент дланта му смени траекторията и издърпа виолетов карамфил от закрепената на стената вазичка. Откъсвайки стъблото, той го забоде на ревера си.
- Да беше ми дал и ланец за шията, - каза той, - Никого няма да раздвижвам. Не ми е такова сърцето.
- Знам, вие сте добър, - въздъхна референтът, - Романтик. А в Русия, знаете ли, ви смятат за акула, студена и безжалостна.
- Правилно смятат, - каза Борис Марленович, - И на мен не ми беше лесно. Просто за мен това има голямо сим-во-ли-чес-ко значение. Как е на английски символическо значение?
«Symbolic meaning», – каза глас в дясното ухо.
– Симболик минин, – повтори Борис Марленович, отваряйки вратата на лимузината, – и симболик Пожарски. Добре ли ме чувате? Проба. Какво мирише така на риба?
«Чуваме и ви виждаме отлично, – каза гласът в ухото. – Тук има наблизко рибен пазар. – Fulton Street Fish Market. А обектът както преди е на South Street Seaport. Сега вървете направо…»
Тълпата на дъсчената платформа беше наобиколила с живи обръчи всичките видове фокусници и занаятчии, показващи всякакви номера пред публиката. Борис Марленович постоя минута или две в един от тези обръчи – до един черен младеж, който под акомпанимента на барабан се гмуркаше под ниска пръчка, немислимо извивайки се, но оставайки на крака. Но Борис Марленович изобщо не се интересуваше от черния артист. Той гледаше в друга посока – гледаше нея.
Тя изглеждаше по същия начин, както и месец назад, когато я беше видял от прозореца на колата. Това беше жена на около тридесет, може би тридесет и пет. Беше облечена в светлозелена роба, венец от тръни с дълги зелени шипове и зелени сандали. Нейното обикновено и мило лице беше покрито със зелен грим в тон с дрехите, а на ръцете имаше зелени ръкавици. В дясната си ръка тя държеше зелен факел, а в лявата – бутафорна зелена книга. Недалече от нея стоеше прав скучаещ фотограф. Когато стана ясно, че Борис Марленович се приближава тъкмо към нея, тя вдигна глава и се усмихна.
- Искате ли да се снимате? - попита тя. - Ако да, то давайте по-бързо, докато е светло.
- Вие може би ще се учудите, - каза Борис Марленович, произнасяйки с известно усилие английските думи, - но аз просто искам... ъ-ъ-ъ... да се запознаем.
- Имате странен акцент, - каза тя. - Откъде сте? Дайте да позная... От Гърция?
- И да и не, - отговори Борис Марленович. - Аз съм малко от Русия. И малко от Кипър. А се казвам Борис Марленович Солений.
Той се изкашля три пъти.
– Фамилията, разбира се, е смешна, но е чеховска. Наполовина. А другата половина – фройдовска, хе-хе. Не сте ли я чували по телевизора?Странно.
– А аз се казвам…
- Стоп, - каза Борис Марленович. - Искам днес да бъдете просто Свобода. Позволете ми така и да ви наричам, а? За мен това е важно.
- О'кей, - каза Свобода и се усмихна. - О'кей. Как сте, Борис?
- Добре съм, Свобода. Да се поразходим заедно?
- Всъщност аз съм на работа, - каза Свобода и се огледа за фотографа.
В ръцете на Борис Марленович се появи плътен бял плик.
- Аз тъкмо работа ви и предлагам, - каза той.
- Каква работа? - намръщи се Свобода.
Борис Марленович се изкашля.
- По специалността, - каза той с усмивка, подавайки плика на Свобода. - Освободете ме за няколко минути от самотата. Повече нищо няма да искам, обещавам.
Свобода предпазливо взе плика, погледна в него и няколко пъти премигна със зелени клепачи.
- Вие какво, да не сте арабски принц от Сибир? - попитя тя.
- Арабските принцове при мене седят в чакалнята, - каза Борис Марленович. - Между десните и левите радикали. Е, какво?
- Богат момък, - каза Свобода. - Ясно.
Стигайки до оградата, зад които се плискаше тъмната вода, те се опряха с лакти на дървения парапет.
- Само не си мислете, че форографа ми е за сутеньор, - каза Свобода, заглеждайки се в разноцветните огньове на Бруклин от другата страна на Ист-Ривър. - Просто сега не е сезон. Вие за пръв път ли сте в Ню-Йорк? Искате ли да ви разкажа какво виждаме наоколо? Виждате ли ей ония жълто-бели светлинки? Това е River Cafe. А този мост...
- Знам, - прекъсна я Борис Марленович. - На името на Бруклин. Такова мога да ви разкажа за него, което и вие не сте чували.
– Например?
Борис Марленович солидно се изкашля.
- Например... ъ-ъ-ъ-ъ... Може би знаете, в началото на века имаше такъв поет Маяковски? Той за този мост има написано стихотворение. Така и се казва - “Бруклинският мост”. И значи, в това стихотворение негрите, тоест афроамериканците, скачали от Бруклинския мост в Хъдсън ривър. От непоносимата лекота на битието. Обърнете внимание, скачали именно в Хъдсън, въпреки че тук това е Ист Ривър. Три мили, значи, прелетявали – над целия Манхатън. Между другото... ъ-ъ-ъ... при вашия
Кастанеда, дон Хенаро скача със седем мили по-надалече, но затова пък при нас – петдесет и две години по-рано.
- Интересно, - усмихна се Свобода. - А от музика също ли толкова разбирате, колкото и от поезия?
- И още как. Ето тази песен, например. Която се чува от онази яхта... Борис Марленович се изкашля още веднъж. - Това е Леонард Коен.
– Поразително, – каза Свобода, гледайки вече с искрено любопитство към Борис Марленович. – Наистина, това е Коен. А знаете ли за какво е тази песен?
- Разабира се… ъ-ъ-ъ... Челси искала. Тоест, не Челси искала, а Дженис Джоплин. Но в Челси хотел... С две думи, имало такава певица, Дженис Джоплин, която имала роман с Коен. И те се обичали в този хотел. Харесвате ли Коен?
- Не е това думата, - каза Свобода и въздъхна. - Преди си мечтаех да остана за една нощ в същата стая в Челси хотел, където са се срещали. Но после разбрах – тя ще е винаги заета от някого.
- А знаете ли – каза Борис Марленович, - аз имам такова чувство, че ако отидем веднага в този хотел, тази стая ще е свободна... Повтарям, имам чувство, че тази стая ще е свободна след... За колко ще стигнем до там? Двадесет минути? След двадесет минути.
Стаята наистина се оказа свободна, само че по някаква причина неподредена. Изглежда обитателите си бяха бързали да си тръгнат – леглото беше в пълен безпорядък, на пода се въргаляше мъжки чорап и няколко нови стодоларови банкноти, а електрическият чайник върху подставката зад вратата беше още топъл. За вкуса на Борис Марленович, навикнал на по строг интериор, стаята изглеждаше странно – огледалната стена над леглото се отразяваше в също такава огледална повърхност отсреща, поради което изглеждаше, че леглото е в някакъв тунел, изчезващ и от двата края в смрачаваща се безкрайност.
- Можеше и да пооправят леглото, - промърмори Борис Марленович.
Свобода разглеждаше стаята с жив интерес. До прозореца стоеше масичка за списания и два фотьойла – върху единия лежеше голяма плюшена маймуна, приличаща на бруклинската леля на Мики Маус, а на другия – девствена цигулка от слепен шперплат, явно не пипвана даже и от детски лък. На масичката между тях незнайно защо имаше чифт подозрителни зарчета.
Борис Марленович тихичко си прочисти гърлото.
Ти какво, да не си се простудил? - попита Свобода. - През цялото време кашляш.
- Не, - каза Борис Марле. - Просто си помислих, ъ-ъ-ъ... че неоправеното легло – това е символично. Помниш ли как беше в тази песен? Giving me head on the unmade bed while the limousines wait in the street…
Свобода погледна към Борис Марленович с празни зелени очи.
- По случай лимузината – красиво се връзва, - каза тя, слагайки нежни пръсти на рамото му. - А за giving you head… Даже не знам. Не е по моите правила. Но щом ни е толкова караоке вечерта... Хайде така – ако помниш как продължава песента...
– You told me again that you prefer handsome men, – бързо каза Борис Марленович и облиза пресъхналите си устни, – but for me you would make an exception.
- О'кей, – каза Свобода и се усмихна. – Ще направя изключение за теб.
Коридорът, препълнен от двете страни с охрана, беше празен – само пред самата врата на стаята стояха референтът и младеж с бяло сако на келнер, прекалено тясно за спецназовските му габарити. Пред младежа имаше маса за сервиране на колелца, на която имаше кутия бонбони, бутилка шампанско в кофа и още нещо, покрито с бяла салфетка.
- Ало, пети? - шепнеше младежа по малка рация, гледайки към смачканата хартия. - Всичко е готово. Проверявам по списъка. Роза и бонбони от песента «Everybody knows» – седма позиция. Има крак с лубриканти от «The Future» – осма позиция. На място. Шампанско – просто така… Не, цигулката не е запалена... Затова, тъпчо, че това не ти е burning violin от «Dance me to the end of love», която е номер двадесет и три, а plywood violin от «First we take Manhattan» – номер девет… Да. Разбрано – внасяме само по команда… Слушай, Ваня, не загрявам само кой е тоя Коен? Какво значи – who by fire?
– На работа сме, – яростно прошепна референтът и изтръгна рацията от келнера. – После ще философстваш за смисъла на живота.
Той искаше да добави още нещо, но не успя. Вратата на стаята се отвори и в коридора се показа Борис Марленович. Правейки две крачки, той се протегна, бавно развеждайки ръце встрани и на лицето му се отрази нещо неопределено – но такова, че референтът изведнъж разбра: каквото и да е викал там Леонардо Ди Каприо на палубата на “Титаник”, князът на този свят (и никакъв всъщност цар) би трябвало да се търси на съвсем друго място. И дори най-умно беше изобщо да не се търси. Най-вече, по тази причина, че нямаше вече защо да се търси.
- Шефе! Целият ви панталон е в нещо зелено! - излизайки от разсъжденията, каза референтът. - А? Ясно. После ще почистим. А сега какъв е планът?
- Сега?- Борис Марленович поклати глава, за да дойде окончателно на себе си. - Какво сега... Да се върнем към наште дела.
– Внимание към всички коли и охраната! – забумтя референтът в рацията, правейки крачка встрани. – Потегляме към летището, повтарям, към летището.
Свобода уплашено погледна в коридора от полутъмната стая.
- Какво има? - попита тя тихо.
- Нищо, - каза Борис Марленович. - Просто е време да тръгвам. Както би казал вашият Коен, кхъ-кхъ... opressed by the figures of duty. Работа, разбираш ли.
Той свали от главата си перуката и я подаде на референта. Виждайки плешивата му и сякаш обгорена от адски огън глава с редки храстчета твърди косми, Свобода ахна и се полюшна. Борис Марленович сви рамене и тръгна по коридора. Минавайки няколко крачки, той се огледа за нея и прокара длан по темето.
– Never mind, – каза той с очарователна и малко виновна усмивка. – We are ugly – but we have the music.
Виктор Пелевин
Кристалният свят
There'll be the breaking of the ancient Western code…
Leonard Cohen
Наляво от Борис Марленович, надеждно скрит зад черни очила и перука, седяха двама пасажери, които почваха да го дрязнят с беспредметно-претенциозните си глупости още преди излитането. Те говореха на висок глас, без да се притесняват от околните, все едно седяха в салона за първа класа сами. По-точно, говореше главно единият от тях, плешиво-брадат и щастливо-пиян, приличайки на еуфоричен Ленин след откриването на немската кредитна линия. Другият, напомнящ на нещо средно между Черномирдин и Голямата мечка, си мълчеше, преброявайки голяма връзка тамагочита, висяща на ръката му подобно на броеница - там имаш цяла виртуален птицекомбинат и доста често му се налагаше да храни виртуалните пилета. По тази връзка Борис Марленович веднага изчисли, че е чорбаджия от старата съветска школа. А за говорливия му спътник нямаше никаква ясност и това раздражаваше Борис Марленович тъй като той беше свикнал да разбира всичко веднага.
- Руският народ, - казваше този непознат, щъкайки с хитро-пияно око по салона, - никога не е познавал свободата. Не я познава и сега. Нормалното състояние на Русия е зимата. И цялата й история се състои в това, че тя скача на пориви от едно затопляне към друго, като се стреми през цялото време към свободата и всеки път не попада там. И работата не е в политиката и икономиката - това е само параван, както си го поръчаш, така ще ти го напишат аналитиците. Просто нещо се появява във въздуха и известно време леко се диша. На нас ни провървя - имаше "горбачовско затопляне". Подишахме малко преди олигархатната революция. А следващото затопляне има да го чакаме сега тридесет години. Ако не и сто.
- Е, недей чак така, - тихо отговаряше другият
- Не, Павел Сергеевич, по наше време ще си бъде главно Съветска власт с публични домове и игрални заведения. Ще вони, накратко, както при Брежнев. Още сега си мирише. Всяко място, където плътността на накрадените пари на квадратен метър превишава санитарната норма... Трябва ли да се учудваме, че хората, които не могат да живеят по тези гнусни правила, се хващат за оръжието?
Това Борис Марленович не можа да понесе.
- Слушай, - каза той, обръщайки се към Ленин, ако носът ти е толкова чувствителен, защо тогава летиш с "Делта" и при това в първа класа? Да си беше летял с "Аерофлот". В багажното отделение.
Ленин се сепна и проля малко водка от пластмасовата чашка, която държеше в ръка. Поглеждайки към Борис Марленович, той няколко секунди се чудеше какво да отговори.
- Ето, каза накрая той. - Типичен десен радикал. Десен радикал си нали, признай си?
Борис Марленович вече се разкайваше, че се намеси в разговора.
- При мен твойте десни радикали седят в чакалнята, - каза той. - Които още не са капнали като дъжд. И левите радикали също седят. Десните седят отдясно, а левите - отляво. Ясно? А сега помълчи, гола главо. Трябва да се наспя.
- Ти си какво, нещо стръмен, а? - включи се в беседата чорбаджията, навеждайки към Борис Марленович тежък поглед. - Стръмен като Елбрус? Много такива съм виждал. Само че къде са те сега...
- Да, да, - Ако си наистина толкова вертикален, що не летиш със "Боинга" си?
Борис Марленович поклати глава. Можеше, разбира се да каже, че няма "Боинг" като някой пошъл арабин, а нормален "А-320", на който тъкмо му сменят десния двигател, но надали събеседниците си струваха това. Още повече, че към него вече идваха по коридора - двама от кабината на пилота и трима от опашката. Борис Марленович видя, как един от дошлите сне от ръката на чорбаджията връзката тамагочита, а другия бързо и спретнато разгъна пръстите на Ленин, отнемайки папчицата, която той притискаше към гърдите си. От неочакваност, никой от двамата не се съпротиви. Да се гледа на това беше тежко и Борис Марленович погледна през прозореца. До него долитаха откъслечни фрази от тихия разговор. После стюардесата нещо развълнувано заломоти на английски.
- Че те сами искат да се преместят, - обясняваше й един от дошлите, - доброволно. Да, да. Искат по-близо до опашката. Суеверни са. Смятат, че там е по-безопасно... А аз само превеждам.
- Тихо, кучко... - тихичко каза другият преводач.
Борис Марленович се намръщи, надяна си слушалките и заслуша Вивалди. Ажурните облаци отдолу бяха неправдоподобно красиви и Борис Марленович си представи, че музиката в слушалките възниква от това, че миниатюрната сянка на самолета се плъзга по застиналите бели хълмове и дерета, като игла по звукова пътечка. След няколко минути вежливо го побутнаха по лакътя. Отвръщайки поглед от илюминатора, Борис Марленович видя, че безпокойните съседи вече ги нямаше.
- Установихме личностите, - каза референтът, - Плешивият - Валентин Западво, адвокат на Буранчик. Той, както пердполагам, репетираше речта пред журито. Такава му е защитната стратегия, че Буранчик е жертва на културно-климатическата парадигма, трагически заблудила се в търсене на своята identity.
-А-а-а, - протегна Борис Марленович. - Ето какво било. А аз вече си мислих - кой е тоя там дето хваща оръжието без команда? Ясно. Та вярно ще го оправдаят Буранчик, като нищо ще го оправдаят. Убедително нарежда, копелето.
- Вторият е Павел Лобков. Той е по никела и малко по понятията.
- А то и аз гледам, позната мутра. Те какво, по едно и също дело ли са?
Референтът кимна.
Вижте, каква итересна джаджа имаше, - каза той, повдигайки връзката плоски електронни амулети. - Аз отначало си помислих, че са обикновени тамагочита. А после гледам, че всички са с фамилии. И във всяко вместо пиленце - мъничък депутат на трибунка. Петнадесет говорят от трибунката, а трима протягат ръце. И трима ей сега тъкмо паднаха и лежат. Не мога да разбера - да се нахранят ли трябва, какво ли...
- Е и, нататък?
- А тук, виждате ли, има батерийка. И кабелче минава. А тука - виждате ли, като мобилен телефон, само че с някакви неясни копчета. И са свързани направо към самолетната линия, за да са във връзка през цялото време. Разбирате ли? Така си носи цялата фракция със себ си.
- Интересно, - каза Борис Марленович, поглеждайки с любопитство електроннaта броеница. - Чувал бях за такова, но за пръв път виждам. Чудеса и толкоз. Технология... Но нищо, ние не завиждаме. Ние такава джаджа имаме само една, но затова пък най-най-главната.
- Ето, още един се падна. И още един, я виж ти. И още, майко мила...
- Слушай, а ти нали не си пипал копчетата? - подозрително попита Борис
Марленович.
- Само това червеното. То звънна и аз го натиснах...
- Я иди и го върни на чорбаджията му, от греха по-далече. Колко още до Ню-Йорк?
- Шест часа.
- Ще поспя тогава. Събуди ме, когато стигнем.
Както винаги, летището JFK подтискаше с пълната невъзможност да се намери точка, където да на звучи суетлива руска реч. Минавайки бързо през формалностите, Борис Марленович закрачи към групата посрещачи - той беше дръпнал доста напред от долетялата с него свита и имаше момент, когато мизансценът напомни на референта видяното в Париж платно, изобразяващо акустирането на Наполеон в Африка.
- Е? - попита Борис Марленович, достигайки посрещачите.
- Там е, - отговори младеж с едва забелязваща се слушалка, приличаща на малка змийка, наполовина впълзяла в ухото му. - Под пълно наблюдение и контрол. От сутринта се намира в района на South Street Seaport, както обикновено.
- Добре, - каза Борис Марленович. - Къде е стилиста? Бих искал да се подготвя... Не, направо тук – няма време.
Стилистът с огромни рогови очила покорно се гмурна след Борис Марленович зад брезентовото платно, което бяха растегнали застаналите в кръг съпровождащи, ограждайки с непроницаема стена Борис Марленович от залата. Референтът си помисли, че точно зад такива прегради от плат, растегнати на колове, са се съвещавали навремето преди битка японските князе.
- Да започнем с нижното, - гугуткаше зад платното невидимият стилист. - Това ще бъде смело и игриво – лачени гащички от Житруа... Ризката - строга и стилна – коприна от Валентино... Вратовръзка към часовника – Пиер Балман. Костюмчето, разбира се, светло – Клод Монтан... Харесва ли ви?
- Монтана! - весело отговаряше невидимият Борис Марленович.
- Чорапките ще ви ги оставим, ще си паснат. Обувчици от Чезаре Пачиотти, с кинжалчета. С тях ще бъдета, хи-хи, като Пепеляшка...
- Това в какъв смисъл?
- Гарантирана вълшебна вечер и нощ. А на сутринта ще се разпаднат, ако се разхождате много.
- Няма да се разхождам много, - каза Борис Марленович, излизайки от
импровизираната ширма. - Не планирам.
След четиредесет минути неговата бяла лимузина с тонирани стъкла спря на Фултон Стрийт. Зад тях ги чакаше дълга кавалкада от коли.
- Ако искате да стигнете пеша до мястото, както казахте, то е добре да слезете тук, - каза референтът. - Сега тя е на стотина метра.
- Отлично, – каза Борис Марленович. – Давай снарежението.
- Ето, - каза референтът, отваряйки на коленете си малко куфарче. - Тази джаджа я закрепвате на ухото... Не така, обратно. Ето тази закачалка – зад ухото, а това кабелче със слушалката го промушвате под мекото на ухото и го бутате направо вътре... Виждате ли, тя е специално с цвета на тялото ви, за да не се вижда. А микрофонът ви е вшит направо в яката.
- А ако си съблека сакото?
- Няма проблем. Радиусът му е четиредесет метра. С вас постоянно са на връзка суфльор и консултанти – линията ви в слушаликте е многоканална. Виждате ли този дългия син ван? Всички те са там. Все едно целия екип на “Какво, къде, кога” плюс компютър с библиотеката на конгреса.
- Суфльорът добър ли е? Че аз с английския не винаги...
- Всичко ще бъде изрядно. Ако забравите някоя английска дума или ако ви трябва някаква местна cultural reference, кашляте един път. Ако искате да се пошегувате, два пъти. А ако искате да кажете нещо невероятно изтънчено или да натиснете с интелект, кашляте три пъти. Охраната, между другото, е постоянно на линия.
- Само да не се пречкат под краката.
- Борис Марленович, - каза референтът, нежно хващайки боса за ръката, - помислете си още веднъж? Можем цял кардебалет с такива да ви организираме. И без никакъв риск.
- Ето това никой от вас младите не го разбира, - каза Борис Марленович, сваляйки дланта на референтът от лакътя си. - Лъв за сафари също може и от офиса да се поръча. За пет минути да го гръмнеш от въртолета и ти доложат. Но нали хората ходят сами на лов.
- Тогава поне вземете раздвижен ключ.
- Какъв такъв раздвижен ключ?
- Универсален, - горещо отговори референтът и в ръката му се появи малък черен пистолет. - Всеки ще раздвижи, даже в бронежилетка. А после и наште ще дотичат.
Борис Марленович погледна с безразличност към оръжието и аха да протегне към него ръка, но в последния момент дланта му смени траекторията и издърпа виолетов карамфил от закрепената на стената вазичка. Откъсвайки стъблото, той го забоде на ревера си.
- Да беше ми дал и ланец за шията, - каза той, - Никого няма да раздвижвам. Не ми е такова сърцето.
- Знам, вие сте добър, - въздъхна референтът, - Романтик. А в Русия, знаете ли, ви смятат за акула, студена и безжалостна.
- Правилно смятат, - каза Борис Марленович, - И на мен не ми беше лесно. Просто за мен това има голямо сим-во-ли-чес-ко значение. Как е на английски символическо значение?
«Symbolic meaning», – каза глас в дясното ухо.
– Симболик минин, – повтори Борис Марленович, отваряйки вратата на лимузината, – и симболик Пожарски. Добре ли ме чувате? Проба. Какво мирише така на риба?
«Чуваме и ви виждаме отлично, – каза гласът в ухото. – Тук има наблизко рибен пазар. – Fulton Street Fish Market. А обектът както преди е на South Street Seaport. Сега вървете направо…»
Тълпата на дъсчената платформа беше наобиколила с живи обръчи всичките видове фокусници и занаятчии, показващи всякакви номера пред публиката. Борис Марленович постоя минута или две в един от тези обръчи – до един черен младеж, който под акомпанимента на барабан се гмуркаше под ниска пръчка, немислимо извивайки се, но оставайки на крака. Но Борис Марленович изобщо не се интересуваше от черния артист. Той гледаше в друга посока – гледаше нея.
Тя изглеждаше по същия начин, както и месец назад, когато я беше видял от прозореца на колата. Това беше жена на около тридесет, може би тридесет и пет. Беше облечена в светлозелена роба, венец от тръни с дълги зелени шипове и зелени сандали. Нейното обикновено и мило лице беше покрито със зелен грим в тон с дрехите, а на ръцете имаше зелени ръкавици. В дясната си ръка тя държеше зелен факел, а в лявата – бутафорна зелена книга. Недалече от нея стоеше прав скучаещ фотограф. Когато стана ясно, че Борис Марленович се приближава тъкмо към нея, тя вдигна глава и се усмихна.
- Искате ли да се снимате? - попита тя. - Ако да, то давайте по-бързо, докато е светло.
- Вие може би ще се учудите, - каза Борис Марленович, произнасяйки с известно усилие английските думи, - но аз просто искам... ъ-ъ-ъ... да се запознаем.
- Имате странен акцент, - каза тя. - Откъде сте? Дайте да позная... От Гърция?
- И да и не, - отговори Борис Марленович. - Аз съм малко от Русия. И малко от Кипър. А се казвам Борис Марленович Солений.
Той се изкашля три пъти.
– Фамилията, разбира се, е смешна, но е чеховска. Наполовина. А другата половина – фройдовска, хе-хе. Не сте ли я чували по телевизора?Странно.
– А аз се казвам…
- Стоп, - каза Борис Марленович. - Искам днес да бъдете просто Свобода. Позволете ми така и да ви наричам, а? За мен това е важно.
- О'кей, - каза Свобода и се усмихна. - О'кей. Как сте, Борис?
- Добре съм, Свобода. Да се поразходим заедно?
- Всъщност аз съм на работа, - каза Свобода и се огледа за фотографа.
В ръцете на Борис Марленович се появи плътен бял плик.
- Аз тъкмо работа ви и предлагам, - каза той.
- Каква работа? - намръщи се Свобода.
Борис Марленович се изкашля.
- По специалността, - каза той с усмивка, подавайки плика на Свобода. - Освободете ме за няколко минути от самотата. Повече нищо няма да искам, обещавам.
Свобода предпазливо взе плика, погледна в него и няколко пъти премигна със зелени клепачи.
- Вие какво, да не сте арабски принц от Сибир? - попитя тя.
- Арабските принцове при мене седят в чакалнята, - каза Борис Марленович. - Между десните и левите радикали. Е, какво?
- Богат момък, - каза Свобода. - Ясно.
Стигайки до оградата, зад които се плискаше тъмната вода, те се опряха с лакти на дървения парапет.
- Само не си мислете, че форографа ми е за сутеньор, - каза Свобода, заглеждайки се в разноцветните огньове на Бруклин от другата страна на Ист-Ривър. - Просто сега не е сезон. Вие за пръв път ли сте в Ню-Йорк? Искате ли да ви разкажа какво виждаме наоколо? Виждате ли ей ония жълто-бели светлинки? Това е River Cafe. А този мост...
- Знам, - прекъсна я Борис Марленович. - На името на Бруклин. Такова мога да ви разкажа за него, което и вие не сте чували.
– Например?
Борис Марленович солидно се изкашля.
- Например... ъ-ъ-ъ-ъ... Може би знаете, в началото на века имаше такъв поет Маяковски? Той за този мост има написано стихотворение. Така и се казва - “Бруклинският мост”. И значи, в това стихотворение негрите, тоест афроамериканците, скачали от Бруклинския мост в Хъдсън ривър. От непоносимата лекота на битието. Обърнете внимание, скачали именно в Хъдсън, въпреки че тук това е Ист Ривър. Три мили, значи, прелетявали – над целия Манхатън. Между другото... ъ-ъ-ъ... при вашия
Кастанеда, дон Хенаро скача със седем мили по-надалече, но затова пък при нас – петдесет и две години по-рано.
- Интересно, - усмихна се Свобода. - А от музика също ли толкова разбирате, колкото и от поезия?
- И още как. Ето тази песен, например. Която се чува от онази яхта... Борис Марленович се изкашля още веднъж. - Това е Леонард Коен.
– Поразително, – каза Свобода, гледайки вече с искрено любопитство към Борис Марленович. – Наистина, това е Коен. А знаете ли за какво е тази песен?
- Разабира се… ъ-ъ-ъ... Челси искала. Тоест, не Челси искала, а Дженис Джоплин. Но в Челси хотел... С две думи, имало такава певица, Дженис Джоплин, която имала роман с Коен. И те се обичали в този хотел. Харесвате ли Коен?
- Не е това думата, - каза Свобода и въздъхна. - Преди си мечтаех да остана за една нощ в същата стая в Челси хотел, където са се срещали. Но после разбрах – тя ще е винаги заета от някого.
- А знаете ли – каза Борис Марленович, - аз имам такова чувство, че ако отидем веднага в този хотел, тази стая ще е свободна... Повтарям, имам чувство, че тази стая ще е свободна след... За колко ще стигнем до там? Двадесет минути? След двадесет минути.
Стаята наистина се оказа свободна, само че по някаква причина неподредена. Изглежда обитателите си бяха бързали да си тръгнат – леглото беше в пълен безпорядък, на пода се въргаляше мъжки чорап и няколко нови стодоларови банкноти, а електрическият чайник върху подставката зад вратата беше още топъл. За вкуса на Борис Марленович, навикнал на по строг интериор, стаята изглеждаше странно – огледалната стена над леглото се отразяваше в също такава огледална повърхност отсреща, поради което изглеждаше, че леглото е в някакъв тунел, изчезващ и от двата края в смрачаваща се безкрайност.
- Можеше и да пооправят леглото, - промърмори Борис Марленович.
Свобода разглеждаше стаята с жив интерес. До прозореца стоеше масичка за списания и два фотьойла – върху единия лежеше голяма плюшена маймуна, приличаща на бруклинската леля на Мики Маус, а на другия – девствена цигулка от слепен шперплат, явно не пипвана даже и от детски лък. На масичката между тях незнайно защо имаше чифт подозрителни зарчета.
Борис Марленович тихичко си прочисти гърлото.
Ти какво, да не си се простудил? - попита Свобода. - През цялото време кашляш.
- Не, - каза Борис Марле. - Просто си помислих, ъ-ъ-ъ... че неоправеното легло – това е символично. Помниш ли как беше в тази песен? Giving me head on the unmade bed while the limousines wait in the street…
Свобода погледна към Борис Марленович с празни зелени очи.
- По случай лимузината – красиво се връзва, - каза тя, слагайки нежни пръсти на рамото му. - А за giving you head… Даже не знам. Не е по моите правила. Но щом ни е толкова караоке вечерта... Хайде така – ако помниш как продължава песента...
– You told me again that you prefer handsome men, – бързо каза Борис Марленович и облиза пресъхналите си устни, – but for me you would make an exception.
- О'кей, – каза Свобода и се усмихна. – Ще направя изключение за теб.
Коридорът, препълнен от двете страни с охрана, беше празен – само пред самата врата на стаята стояха референтът и младеж с бяло сако на келнер, прекалено тясно за спецназовските му габарити. Пред младежа имаше маса за сервиране на колелца, на която имаше кутия бонбони, бутилка шампанско в кофа и още нещо, покрито с бяла салфетка.
- Ало, пети? - шепнеше младежа по малка рация, гледайки към смачканата хартия. - Всичко е готово. Проверявам по списъка. Роза и бонбони от песента «Everybody knows» – седма позиция. Има крак с лубриканти от «The Future» – осма позиция. На място. Шампанско – просто така… Не, цигулката не е запалена... Затова, тъпчо, че това не ти е burning violin от «Dance me to the end of love», която е номер двадесет и три, а plywood violin от «First we take Manhattan» – номер девет… Да. Разбрано – внасяме само по команда… Слушай, Ваня, не загрявам само кой е тоя Коен? Какво значи – who by fire?
– На работа сме, – яростно прошепна референтът и изтръгна рацията от келнера. – После ще философстваш за смисъла на живота.
Той искаше да добави още нещо, но не успя. Вратата на стаята се отвори и в коридора се показа Борис Марленович. Правейки две крачки, той се протегна, бавно развеждайки ръце встрани и на лицето му се отрази нещо неопределено – но такова, че референтът изведнъж разбра: каквото и да е викал там Леонардо Ди Каприо на палубата на “Титаник”, князът на този свят (и никакъв всъщност цар) би трябвало да се търси на съвсем друго място. И дори най-умно беше изобщо да не се търси. Най-вече, по тази причина, че нямаше вече защо да се търси.
- Шефе! Целият ви панталон е в нещо зелено! - излизайки от разсъжденията, каза референтът. - А? Ясно. После ще почистим. А сега какъв е планът?
- Сега?- Борис Марленович поклати глава, за да дойде окончателно на себе си. - Какво сега... Да се върнем към наште дела.
– Внимание към всички коли и охраната! – забумтя референтът в рацията, правейки крачка встрани. – Потегляме към летището, повтарям, към летището.
Свобода уплашено погледна в коридора от полутъмната стая.
- Какво има? - попита тя тихо.
- Нищо, - каза Борис Марленович. - Просто е време да тръгвам. Както би казал вашият Коен, кхъ-кхъ... opressed by the figures of duty. Работа, разбираш ли.
Той свали от главата си перуката и я подаде на референта. Виждайки плешивата му и сякаш обгорена от адски огън глава с редки храстчета твърди косми, Свобода ахна и се полюшна. Борис Марленович сви рамене и тръгна по коридора. Минавайки няколко крачки, той се огледа за нея и прокара длан по темето.
– Never mind, – каза той с очарователна и малко виновна усмивка. – We are ugly – but we have the music.
Няма коментари:
Публикуване на коментар